В желания момент / Онзи, който не ме придружаваше / Последният човек / Смъртната присъда

Бланшо, по образованост философ и литератор (завършил заедно с приятеля си Левинас Страсбургския университет), е интелектуалец с множество странности – като например тази да не пази оригинали на текстовете, след като ги прати за публикуване, понеже вярва, че те спират да му принадлежат. Времето на оригиналната поява на тази книга и на свързаните с нея още три томчета ( Смъртната присъда, В желания момент, Онзи, който не ме придружаваше) – тоест средата на ХХ век, вместено във времето на живеенето на Морис Бланшо (1907–2003) и на произвеждането на неговите текстове, е вече първо смислово просветване; към него може да се добави фактът и че именно времето на написването им бележи началото на радикалното оттегляне на Морис Бланшо, един от най-въздигнатите френски писатели на ХХ век, от френската столица и от публичността. Именно с писането на тези четири книги Бланшо започва да следва един типичен за него екзистенциален избор – да не допуска друго свое присъствие за света, освен чрез написаното. Макар че точно така парадоксално повлиява философско-литературните измерения на публичното със сила, равна на отдръпването си. Повлиява бляскави умове като Батай, Фуко, Дерида, Дельоз… Редицата е дълга, цитираме избирателно, но тъкмо те улавят в текстовете на Бланшо много от импулсите на онзи тип мислене, който след средата на XX век е все така най-важен в хуманитаристиката и литературата, независимо дали се харесва, или не, едно от най-разпространените му названия – постмодерен.