Около Умберто Еко. Семиотика и идентичност

Ако в континуума има линии на тенденции, колкото и непредвидени и загадъчни да са те, то тогава не можем да казваме каквото си искаме. Битието може наистина да няма смисъл, но то има смисли; без съмнение не задължителни смисли, но във всички случаи забранени посоки. Някои неща не могат да бъдат казани. Няма особено значение дали те са казвани в миналото; впоследствие сме се сблъскали с някоя очевидност, която ни е убедила, че онова, което е било казвано преди, вече не може да се казва. Твърдението, че съществуват линии на съпротива, не означава непременно, че има всеобщи закони, действащи в природата. Хипотезата за всеобщите закони (или хипотезата за даден специфичен закон) е само един от начините за реагиране на появата на някаква съпротива. Твърдението, че съществуват линии на съпротива, означава само, че езикът не конструира битието ex novо: той го изследва и намира винаги нещо, вече дадено (но "вече дадено" не означава вече завършено и пълно). Дори и ако битието е проядено, винаги ще съществува някакво платно, чиито основа и вътък, макар и изменени от безкраен брой дупки, упорито продължават да присъстват. Линиите на съпротива са именно това "вече дадено". Появата на тези съпротиви е най-близкото до идеята за Бог или за Закон, което можем да открием, отпреди всякаква Първична философия или Теология. Умберто Еко Ключови думи: Около Умберто Еко. Семиотика и идентичност