Рикша под дъжда

Индия в двайсет дни Ако някой седне да те убеждава, драги ми господине, че пътеписите имат за цел да ви запознаят със страната, за която ви разказват, не му вярвайте. Кимай там учтиво, но не му вярвай! За тая работа си има справочници, енциклопедии, речници, учебници, илюстровани енциклопедии - я академични, а такива като за мен - пътеводители има най-сетне... А пътеписът - какво пък, пътеписът е друго нещо. Пътеписът е целият онзи порой от думи, с който завърналият се пътешественик ще се опита да ти разкаже своето усещане от видяното непознато. А ако е сподобен с благото да може и да пише - получава се пътепис. Пътеписът е ужасно сложна работа. Можеш да гъгнеш двеста-триста страници скучни факти, а можеш със стотина да накараш читателя да ти завиди, че си бил там, че си видял всичко това. Мигар случайно беше казал някой, забравил съм вече кой, че за една страна се пише най-добре или когато си живял там поне едно десет години, или когато си профучал през нея за десет дни. Да знаеш, драги, че тази книга е точно такава! Ако някой те изпита след като си затворил последната й страница и ти каже: "Райно, я ми кажи, при кой индийски раджа е построен Тадж Махал? " - ловя се на бас, че няма да можеш да отговори. Още по-малко пък кога е станало това... Тази книга е за друго. Не ги обичам сравненията - тия услужливи патерици на обяснението. И все пак съм длъжен да кажа, че както първата книга на Петър Бакърджиев, "Двайсет хиляди левги без вода", така и тази, през цялото време, докато ги четях, ми доставяха удовоствието, което съм изпитвал от Джером К. Джером, от Иля Илф и Евгений Петров с тяхната "Едноетажна Америка", и, разбира се, от Алеко Константинов. Окат човек е този автор! Вижда неща, които други навярно биха подминали ей тъй, а после ти ги разсипе щедро със сладкодумието на роден разказвач. Верно, това е книга на ерудит, на познавач, всъщност от нея дори можеш да научиш много неща за Индия, особено за архитектурата й, но "Рикша под дъжда" не е научен труд, не е тракта