Хуракан

След знаменитата "война на тортите" през 1838 г., последвана от френската окупация на Мексико и омразния император Максимилиян, тук за дълго се възцаряват антифренски настроения. Може би единствената дума, останала на почит от езика на окупанорите тук mariage - сватба. Може би заради сватбените оркестри от музиканти, наричани тук с любов "мариячи". Още сме далече от площада, но вече срещаме групи музиканти, облечени с бели или черни дрехи, обсипани с пайети подобни на тореадорските. Те носят широкополи сомбрера и задължително са въоръжени с малка и голяма китара, тромпет, цигулка и тъпан. Оттам нататък могат да включват и други инструменти, един или повече певци. Някои от тях не са униформени, но веднага се получава впечатление, че са от втора ръка... Ето до тротоара спира олющена кола. От нея излиза възрастна двойка и музикантите наоколо наострят уши. Човекът от колата повелително маха с ръка към - хей онези с белите сетренца и след минута развълнуваната сеньора стой облегната на дървото с насълзени очи, а пред нея вече тече несравнимият спектакъл. Те не свирят само тези площадни бардове, те преживяваш всичко. От очите им се стичат сълзи. Копнеж, скръб, отново копнеж, докосване до недостижимото, двете китари се заплитат в някакви сложни взаимоотношения, възрастната сеньора стиска до посиняване ръката на човека, на когото по всяка вероятност вдига ежедневни скандали поне от петдесет години, внезапно проплаква тромпетът, певецът отново излиза напред с ръка на сърцето, свършват заедно с тромпета, всички са разплащани, ние също отстрани скришом бършем очите си. Велика работа! Ключови думи: Петър Бакърджиев Хуракан