Хроника на една предизвестена смърт

"Хроника на една предизвестена смърт" е битов роман. Но не точно. Той е и криминален роман. Но не точно. Също и психологически роман. Но не точно. И социален роман. Но не точно. И всичките тези неща едновременно. В интервю за "Гасета де Куба" през 1988 г. Габриел Гарсия Маркес казва: "Неведнъж съм казвал, че книгата, която ми е донесла най-голямо удовлетворение, е "Няма кой да пише на полковника". Но след публикуването на "Хроника на една предизвестена смърт" съм заявявал много пъти, че тя е най-добрата ми книга." Още с излизането си през 1981 г. "Хроника на една предизвестена смърт" на световноизвестния колумбиец вдига голям шум. По две причини - заради небивалия тираж на книгата, издадена едновременно в Испания, Колумбия, Мексико и Аржентина, и заради нарушеното от писателя литературно мълчание, обявено в знак на протест срещу кървавата диктатура на Пиночет. "Хроника на една предизвестена смърт" е битов роман. Но не точно. Той е и криминален роман. Но не точно. Също и психологически роман. Но не точно. И социален роман. Но не точно. И всичките тези неща едновременно. И преди, и след излизането на творбата авторът често е говорил за замисъла си и за неговото осъществяване. В книгата диалог "Мирис на гуаява" на Плинио Апулейо Сото например Гарсия Маркес пояснява, че е чакал трийсет години, преди да напише този роман, защото "... когато това се случи, през 1951 г., фактите ме заинтригуваха не като материал за роман, а за репортаж. Но този жанр бе слабо познат по онова време в Колумбия, а аз бях провинциален журналист в местен вестник, който надали щеше да се заинтересува от случая. ... Истината е, че темата не ме завладя, докато не открих, след като го обмислях дълги години, онова, което ми се струва главното - че двамата убийци не са искали да извършат престъплението и са направили всичко възможно някой да ги спре, но не са успели. В крайна сметка това е единственото наистина ново нещо, което се съдържа в тази драма, иначе доста обикновена за Латинска Америка. Друга