Чай в пустинята

Той се събуди, отвори очи. Обстановката в стаята не му говореше почти нищо; прекалено дълбоко бе потънал в небитието, откъдето току-що излизаше. Освен че нямаше достатъчно сили да определи положението си във времето и пространството, му липсваше и желание. Беше някъде, завърнал се през обширни полета от нещото. Дълбоко в съзнанието му имаше някакво неотменно усещане за безкрайна тъга, но тази тъга го успокояваше, защото единствено тя му бе позната. Нямаше нужда от друга утеха. Съвършено спокоен, съвършено отпуснат, той лежа известно време абсолютно неподвижен и после отново потъна в една от леките краткотрайни дремки, които настъпват след продължителен, дълбок сън. Внезапно пак отвори очи и погледна часовника на ръката си – просто по навик, защото, като видя колко е часът, само се обърка. Надигна се, огледа безвкусно подредената стая, сложи ръка на челото си и, като въздъхна дълбоко, легна обратно. Но сега вече беше буден. Няколко секунди по-късно разбра къде е, разбра, че е късен следобед и че е спал от обяд. Дочуваше как в съседната стая съпругата му шляпа с чехлите си по гладкия керамичен под и сега този звук го успокояваше, тъй като бе достигнал друга степен на съзнанието, при която обикновеното усещане, че си жив, не бе достатъчно. Но колко трудно беше да възприеме високата тясна стая, с гредите по тавана, огромните безстрастни рисунки, надраскани по стените с неутрални цветове, затворения прозорец от червено и оранжево стъкло. Прозина се, в стаята нямаше въздух. По-късно щеше да слезе от високото легло и да отвори широко прозореца – и в този момент щеше да си спомни съня. Защото, въпреки че не можеше да възстанови нищо конкретно от него, той знаеше, че е сънувал. От другата страна на прозореца щяха да бъдат въздухът, покривите, градът, морето. Вечерният вятър щеше да разхлажда лицето му, докато той гледа навън, и в този момент сънят щеше да се върне. Сега можеше единствено да лежи неподвижно, дишайки бавно, почти готов да заспи отново, парализиран в задушната