Сянката на Бога

Отец Ацети бе изкушен. Застанал на стъпалата на енорийската черква, той разсеяно преместваше зърната на броеницата и гледаше през безлюдния площад в посока на любимата си тратория[3]. Поколеба се и погледна часовника си. Беше 1:39 следобед. Умираше от глад. Черквата трябваше да бъде отворена от осем до два и след това от пет до осем. Така поне пишеше на табелката до вратата и отец Ацети не можеше току-така да я пренебрегне. Все пак тя стоеше там почти от сто години. Но от друга страна... Траторията се намираше на Виа делла Феличе - помпозно име за една средновековна калдъръмена уличка, започваща от централния площад и криволичеща в какви ли не посоки, за да опре до каменната стена, която ограждаше града. Един от най-изолираните и най-красиви италиански градове, Монтекастело ди Пелия бе издигнат върху каменист купол на височина около триста метра над Умбрийската равнина. Неговата гордост и слава бе Пиаца ди Сан Фортунато - площадче с малък фонтан, който уморено бълбукаше в хладната сянка на единствената черква в градчето. Притихнало под тежкия аромат на пиниите, то бе любимо място за влюбени и студенти по изкуство, които идваха тук, за да се насладят на изгледа към околностите. Оттук те гледаха занемели към "зеленото сърце" на Италия и извиваха шии, за да обхванат ширналите се слънчогледови ниви, потрепващи в маранята. Само че не сега, не точно в този момент. Защото в този момент те ядяха. А отец Ацети не ядеше. Откъм ъгъла леко полъхна и той едва не припадна от аромата на току-що изпечен хляб. На печено месо с лимон. На горещ зехтин. Червата му изкуркаха, но се налагаше да пренебрегне недвусмисления им намек. В края на краищата Монтекастело си беше просто едно село, където дори нямаше истински хотел, а само малък пансион, собственост на двама емигрирали англичани. Понеже живееше тук само от някакви си десетина години, отец Ацети се смяташе за пришълец и щеше да си остане такъв до следващото хилядолетие. Следователно влизаше в списъка на заподозрените и тъй като се о