Деде-агачь

Руска военна карта от периода на Руско-турската война, без датировка, топонимите са на руски език. Картата е съставена от шест хартиени фрагмента върху текстил. Включва районите от днешна Гърция и по конкретно крайбрежие с град Деде-агачь, днес Александруполис. Дедеагач е сравнително нов град с кратка история. През 1847 година на мястото на града е съществувало кафене и караулен пост против контрабандисти. След 1850 година рибари от околни села се събират на това място и образуват малко село, наречено Дедеагач, което в свободен превод от турски означава "старо дърво" или "дърво на отшелник". Според една версия името произхожда от вековния дъб, под сянката на който е живеел и/или се е намирал гробът на турския отшелник на име Деде, а според друга в тази местност е имало много дървета по крайбрежието. През 1870 година започва строежът на железопътна линия, свързваща пристанището Дедеагач с Одрин, а по-късно със Солун и с Цариград. Железницата дава силен тласък за развитието на града. В 1877 година в града влизат руски войски през Руско-турската война и остават до края на мандата си по Берлинския конгрес. Тогава от руски инженери е изработен благоустройствения план на града. C него е развита мрежата от характерните прави широки булеварди, ориентирани перпендикулярно на морския бряг, на която градът се радва и днес. С участие на руски инженери е построен и прочутият Фар на Дедеагач. В 1897 г. е посрещнат прочутият Ориент експрес идващ от Солун и заминаващ към Одрин. В 1888 година под натиск от местните българи в Дедеагач е открито архиерейско наместничество на Българската екзархия, като за пръв наместник е назначен Никола Шкутов, сменен в 1893 година от Дойчин Запрев, а по-късно от архимандрит Дионисий. В 1892 година при наместничеството на отец Запрев в града е открита българската църква "Св. св. Кирил и Методий", като особена заслуга за това имат братя Васил и Райчо Ковачеви от Райково, търговци на шаяци и гайтани, Петко Бобев и Браян Калоянов от Доганхисар, които са