История на сюрреализма

Морис Надо остава кръгъл сирак, след като загубва родителите си по време на Първата световна война. Завършва Екол Нормал в Лион. Като студент активно се занимава с политика. През 1930 г. става член на Френската компартия, а през 1932 г. е изключен за опозиционни настроения. Става член на троцкистката Международна работническа партия на Пиер Навил, сближава се с лявото крило на сюрреализма (Андре Бретон, Луи Арагон, Жак Превер, Бенжамен Пере). От 1936 г. учителства в Прад и Тие. По време на Втората световна война участва в Съпротивата. Неговата група, в която е и Давид Русе, попада в капан и много от членовете ѝ се оказват в лагерите. Надо успява да избегне депортацията с помощта на съпругата на Давид Русе. След края на войната води литературната страница в списание Combat, начело на което стои Албер Камю. Става близък с Жорж Батай, Рене Шар, Анри Мишо, Хенри Милър, Клод Симон. Участва в издаването на съчиненията на Сад, защитава Луи-Фердинан Селин. След това работи в разни издателства, сред които Mercure de France (1949 - 1953), и печатни издания (France-Observateur, 1952 - 1959; L’Express, 1959 - 1964; Les Lettres nouvelles, 1953 - 1976). Става близък на Сартър. По време на войната в Алжир подписва т.нар. Манифест 121 (1960) с протест срещу колонизаторската политика на държавата. На 15 март 1966 г. Надо отпечатва първия брой на двуседмичното литературно издание La Quinzaine littéraire, което излиза и до днес. През 1977 г. основава издателство Les Lettres nouvelles, наречено на едноименното списание на Надо, издавано и до днес, но с име Éditions Maurice Nadeau от 1984 г. В него са публикувани също книгите на Кутси, дебютният роман на Мишел Уелбек Разширяване полето на борбата и др. Като критик и издател Надо открива за френския читател десетки автори от европейски и световен мащаб. Член е на журито за литературната награда "Ренодо" (1945 - 1969)[1]. Най-прочутата му собствена творба, преведена на много езици, е Histoire du surréalisme ("История на сюрреализма"), пуб